Внимание: минималистичен разказ, съдържащ моменти на насилие и цинизъм!

Медикаментът

(Автор – П.Петров)

Движех се бавно по алеята и тръсках цигарата по фалшиво-зелената трева. Вървях на зиг-зах и затова често срещах намръщени погледни насреща си. Стигнах до една тясна уличка малко преди китайския ресторант Бон-Цу. Бях се спрял и гледах разпиляните пред кофите за боклук остатъци от храна, когато усетих нещо да капе по рамото ми. Погледнах нагоре и в същия момент една капка вода ме плисна в лявото око. Изпсувах гадните климатици. Продължих напред до металната врата след кофите. Почуках, но никой не ми отвори. После я сритах няколко пъти. После чуках и ритах докато най-сетне, Сей-джан не ми отвори и не ми се скара. Сей-джан ми е съученик в 8-ма гимназия. Влязхоме вътре в една малка, опушена стаичка, която граничеше с безпорядъка на кухнята в ресторанта. Проснах си задника на прашното канапе до вратата и без да чакам повече го попитах за медикамента.

Медикаментът

Сей-джан се засмя. Аз се засмях. Смяхме се. После пак го попитах. Получих малък хартиен пакет. След две бутилки каменитца го оставих да си догледа порното, а аз продължих към парка в квартала.

Паркът

Мислех да взема медикамента още там, но от нейде изникна баща ми. Направо се същисах и побързах да се скрия зад едно дърво. Той отмина, но за зла беда докато се криех настъпах едно кучешко лайно и сега лявата ми обувка смърдеше зловещо. Напсувах на глас - една дърта лелка, която мина покрай мен с пискливия си пес и продължих по алеята към нас. Чух зад себе си дърти дрънканици, но продължих не-ебателно. Реших да го направя утре.

Утре

Станах рано и сграбчих оная си работа с дясната рака. Просто инстинкт. Запътих се към кенефа, после пих кафе и излязох. Отидох до банката, да си взема дебитната карта. Издаваха ги безплатно на учениците и с майка ми се бяхме разбрали да си изкарам карта и да ми пращат там пари, че скоро щях да бъда студент. Баща ми не вярваше, че ще успея да взема изпитите. И аз не вярвах. Но не ме интересуваше. Взех медикамента със себе си.

Банката

Влязох в голяма сграда. Банката беше на горните етажи, та взех асансьора. Вътре се возихме аз, един едър плешивец и една застаряваща мадама с виснали цици, която обаче се беше нацапала и наконтила сякаш ще ходи на циганска сватба да се продава. По едно време някой пръдна. Нямах шибана идея кой от двамата е. Логично бе да е плешивецът, но не ме интерсуваше. Просто исках да се махна от там по-бързо. Чу се звън и вратите се отвориха. Изстрелях се навън. Отидох до гишето и понечих да попитам, но очилатата лелка там ми направи знак да почакам. Говореше по телефона и от думите, които долавях явно говореше със сестра си и обсъждаха някакви декари със земя и т.н. - простотий. Реших да отида до тоалетна. Стигнах до вратите и видях черните фигурки на мъж и жена над всяка от тях. За момент се спрях и се замислих за нещо. По едно време се усетих, че не мисля за нищо. Не разбрах сам себе си и продължих към мъжкия кът. Влязох вътре и се загнездих зад първата свободна врата. Извадих пакета с медикамента. Взех една щипка в ръка и я заврях в носа си. Смръкнах. Повторих процедурата няколко пъти. Не знаех какво е това. Не ме интересуваше. Зачаках, но нищо не се случи. Реших, че Сей-джан ме прецака и понечих да се върна към гишето да си свърша работата. По-пътя стана нещо странно...

Странното стана

Изпиках се в мивката и пуснах водата, когато почна силно да ми се вие свят. Подпрях се на стената и се наведох напред. Спомних си едно парче на Азис. За малко да се насера. Изведнъж ми стана по-леко. Отоврих вратата на кенефа и тръгнах да излизам. По-едно време забелязах, че бях сам в пълна стая. Аз се движех, но всички останали не. Сякаш лентата на живота беше спряла, а аз бях заебан някъде измежду кадрите. Вървях напред-назад и гледах тъпо. Стигнах до гишето. Очилатата лелка все още държеше слушалката допряна до ухото си. Устата й бе полу-отворена и от вътре личаха пожълтели зъби. За момент се замислих, после извадих джобното си ножче и го разтворих. С бързо и ловко движение направих разрез на долепеното й до слушалката ухо. Прибрах ножчето и зачаках. Постепенно лицето й започна да се изкривява от болка и от горната част на слушалката се оформи кърваво петанце. Чух зад себе си смях. Обърнах се и видях малко циганче с джобното ми ножче в ръка. Бръкнах си в джоба, но беше празен. Запътих се към него, но то ми направи знак да спра. Тръгна към лелката зад гишето, скочи на бюрото и започна да й реже ухото. Докато режеше забелязах как лицето й се кривеше от ужас. Понечих да го спра малкото лайненце, но не можех. Бях като закован. Не можех да помръдна въобще. Малкото черно лайно скочи от бюрото с ухо в ръка, изсмя се и се изстреля през отворения на стената прозорец. Постъпката му ми беше странна, тъй като бяхме на шестия етаж. Нямах време да мисля за това сега, тъй като погледът ми беше прикован към стената срещу гишето. Там видях себе си.

Аз

Бях с лице към стената, на земята лежеше кърваво - джобното ми ножче, а плешивецът от асансьора държеше ръцете ми. Изведнъж хората около мен започнаха да се раздвижват. Кадрите подновиха цикъла си. Времето се завръщаше. Виждах себе си и даже не усетих кога съм почнал да плача. Не знаех защо. Все още не можех да помръдна. Моето аз на стената се гърчеше, викаше, псуваше, мъчеше се да се освободи от хватката. Нещо почна да ме тегли към стената, към моето аз там. Усещах, че се движа все по-бързо и по-бързо към себе си.

Експлозия

Мощен откат ме хвърли назад. Черен екран. Нищо. Експлозия от болка взриви всяка частица на тялото ми. Държах вода и бях вода – черна, кална, мръсна, воняща и противна. Отворих очи. Слухът ми се възвърна. Хората около мен викаха, чух рев и писъци. Започнах да се надигам, но някой ме срита в ребрата. Прекатурих се и повърнах върху себе си. Хванах се за корема. Пръстите ми напипаха меки парченца храна. Разпознах част от нея – закусвах варена царевица. От някъде се появи охраната и ме закопча. Някой ме удари силно в главата. Припаднах.

Епилог

Събудих се от викове и плач. Бях малолетен, но въпреки това в ареста. Баща ми крещеше нещо на някакъв унформен господин в дъното на коридора, а майка ми плачеше и нареждаше. Униформеният господин ги изведе навън. Понечих да стана от чепатата пейка, но силната болка ме спря. Сякаш някой бе забил огромен ръждив пирон в главата ми. Чудих се какво да правя, но после осъзнах, че не мога да променя нищо с размисъл. Спрях да мисля. Станах и отидох до стената срещу решетките и се засилих колкото мога. Удар. Болката престана. Това е последното, което помня. После дойде нищото. Не знам къде съм. Кой съм ?